Неделя на Православието, първа от Великия пост

Неделя на Православието

Отминаващият двадесети век беше век на опитното знание, на фактите, на практическия разум. Категории, които не промениха живота на човечеството по посока на доброто. Обратно, днес повече от всякога господстват неправдата и насилието, разделението и противопоставянето. Груби материални интереси диктуват всичко и мотивират отношенията между хора и държави.

В подобен свят се роди Спасителят Иисус Христос, за да възвести "Благоприятната Господня година", т.е. времето на духа, приоритетите на благодатното Небесно Царство пред относителните земни блага. Чрез проповедта Си Той направи достояние на всички Откровеното Учение, а с живота и делата Си и най-вече с Голготската си Жертва доказа, че това Учение не е човешка доктрина, а свръхестествено Благовестие и Божие изпълнение.

Христовото учение и спасителните благодатни дарове не биха станали съизмерими на целия свят до неговия свършек и не биха достигнали до всички човеци през всички времена, ако не бяха онези свети мъже, наречени апостоли, с които Господ основа Своята Църква и които първи възвестиха Евангелската истина за Изкуплението на човечеството чрез скъпоценната кръв на Божия Агнец Иисус Христос (вж. Иоан 1:43-51).

Току-що прочетеното евангелие от св. Иоан Богослов ни разказва за повикването на първите Христови ученици. На Неговия призив "Вървете след Мене!" те всички изоставиха занятие, имущество, близки и Го последваха. Какво беше това въздействие върху тях? Каква беше тази сила, която в миг обезсмисли всичко от живота им дотук и те без колебание тръгнаха след Него, за да станат ловци на човеци!? Обикновените, с нищо неизвестни дотогава рибари, митари носеха в сърцата си трепета на очакването, копнежа по срещата с Обещания от Бога Месия и чудото на вярата в Него.

Три години апостолите бяха със своя Божествен Учител. Те чуха всичките Му слова, видяха всичките Му чудеса. И като истински свидетели Той ги изпрати да бъдат учители на народите и да проповядват по цял свят "Евангелието на Божията благодат". Това беше най-висшето звание, най-високото служение и най-отговорната мисия, която Господ Иисус Христос възложи и повери на човеци.

Гонени, преследвани, бити с камъни, лишени от всичко, онеправдани и скърбящи, апостолите извършиха чудеса: затулиха уста на лъвове, угасиха огнени стихии, притъпиха мечове, освободиха народи от робство, победиха царства. Те обърнаха света от мрака към светлината, вградили примера и живота си в делото за обновяването и облагородяването на човечеството. В основата на този подвиг беше отново вярата в Единия, Истинския Бог.

А днешната неделя, първа от Великия пост, светата Църква нарича Православна, защото в нея се възпоменава победата, която апостолската света вяра удържа през първите три века над външни врагове езичници-гонители, а през четвърти, пети, шести, седми и осми цели пет века, над вътрешни врагове еретици, които застрашаваха да изопачат Христовото учение, и разколници, които се домогваха да разделят Църквата, да я отслабят и унищожат.

Неделята е Православна, защото на този ден Църквата почита и паметта на всички борци за тържеството на Православието.

Този празник е учреден в 842 година, след окончателната победа над еретиците-иконоборци на Седмия вселенски събор през 787 година в град Никея и на Цариградския поместен събор през 840 г.

"Православието е носител на Христовата истина. В него е запазено Христовото учение чисто и непроменено, така както е предадено от Спасителя и от Неговите апостоли, независимо от вековните борби против него."

За нас, българите, Православната вяра е Откровение, Завет и Съдба! Това е вярата, на която дължим нашата писменост и просвета, която ни съхрани като народ през вековете на османско и фанариотско робство, от чиито духовни глъбини се разнесе гласът на св. Иван Рилски, на св. Патриарх Евтимий, будителния зов на преподобни Паисий Хилендарски, за която Паисий Пловдивски, Авксентий Велешки, Иларион Макариополски понесоха страдание и заточение, а св. Николай Софийски, св. Георги Софийски, св. Дамаскин, св. Злата Мъгленска и много други пострадаха мъченически.

Историческата заслуга на Православието за запазване единството на българския народ, на неговата самобитност, дух и култура, въпреки всички козни на политически и верски врагове, е абсолютна по значение и неопровержима като факт.

Митрополит Климент Търновски (Васил Друмев), участник в Легията на Раковски, създател на българската художествена повест и драма, един от основателите на Българската академия на науките, пръв председател на Българския червен кръст, член на Учредителното, на Първото Велико и на ред обикновени народни събрания, министър на народното просвещение, министър-председател на България в своето забележително слово, произнесено на 14 февруари 1893 г. деня на Православна неделя, казва:

"Няма по-голямо зло, което би могло да се нанесе на народа ни от това да не пазим и да не зачитаме вярата му... Трябва да знаем, че всеки, който посяга у нас на Православието, той посяга на самото съществуване на народа. Който и да е той, макар и с най-високо положение... и да го считат хората за най-голям доброжелател народен, за най-голям патриот, но посяга ли на народната вяра Православието, подритва ли и не зачита ли това свещено достояние, оставено нам от деди и прадеди, като безценен залог на честито и трайно народно съществувание, той не е и не може да бъде приятел на народа си, защото подкопава единствената му най-яка и незиблема основа на съществуването и преуспяването му; той му е враг и жесток враг."

От Покръстването до днес българският народ има само Православната си вяра и нейната институция светата Българска православна църква, непроменени, като Божие Откровение, завет на бащите, морална опора и крепост на духа.

Това ни дава основание и ни задължава да пазим и сега Православната си вяра и Православната си Църква национални светини.

Ще бъде нещастие, ако не разбираме тяхното значение за това, което те са били, което са и могат да бъдат за народа ни и неговото бъдеще.

"Има Православие у нас, има български народ; няма Православие, няма български народ"

звучи предупредително и днес заветът на митрополит Климент Търновски (Васил Друмев).

Николай Хаджиев

брой 5 от 22 март 1998 год.

Тържество на Православието

Днес празнуваме деня на тържеството на Православието над неправдата, ересите, лъжеученията; но не празнуваме тържеството на православните над другите хора, а ликуваме за това, че Бог от столетие в столетие е намерил в нашата среда хора, които така дълбоко са Му предани, така способни да се приобщят към Него, да Го познават, че Той е открил на нас, понякога непросветени, понякога със замъглени сърца и умове, истината за Себе Си.

И днес ние ликуваме за това, че Господ е толкова милостив, че в Него има толкова любов и снизхождение, че е започнал да се открива от столетие в столетие на всеки човек, който Му открие сърцето си и който очисти сърцето си и живота си, за да бъде достоен за Неговата любов, Неговата кръстна смърт, Неговото Възкресение. Това е дивен ден, в който ние говорим и тържествуваме за победата на Бога над лъжата, която като мъгла се разпространила по цялата земя чрез човешката неправда и греховност.

И днес трябва да си спомним с особена любов и благоговение онези светии, които така дълбоко са враснали в тайната Божия, които така подвижнически Му се открили, че Той могъл чрез тях да приобщи и нас към истината. Затова нека с благодарност да се отнасяме към тях - към светиите, подвижниците, към обикновените хора, които са познали Бога и са споделили с нас знанието за Него. Нека ги благославяме и благоговеем пред тях. Но това е недостатъчно, ако искаме да бъдем техни последователи, наследници, техни ученици.

Ние трябва да се научим на това, как да открием своето сърце, своя ум на Бога, за да влее Той в нас светлина, за да познаем Бога в цялата дълбочина, в която Той иска да ни се открие. Затова нека ликуваме за тържеството на Православието над нас, православните, за победата Божия над нас. И от благодарност нека щедро даваме цялото знание за Бога, което Църквата е събрала през хилядолетията, на онези хора, на които Бог е нужен, защото хиляди и хиляди хора се нуждаят от познание на истината за Бога, човека, живота.

Нека приемем този дар Божий и да го раздаваме; без да се големеем, че сме православни и сме участници в тържеството на Православието, а смирено помнейки, че това е дар Божий, който ние в глинени съдове носим и можем да дадем, като животворна вода, на онези хора, които жадуват и които умират. Амин.

Митрополит Антоний Сурожски

Неделя Православна

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Наскоро гледах един филм, показващ руската действителност след идването на власт на болшевиките. Гледах как разрушаваха православните храмове, как изгаряха иконите и църковната утвар. Такава зловеща еуфория цареше, сякаш искаха да кажат свърши се с православието, свърши се с Църквата. През 1988г., когато се възродил Оптинският манастир (в Русия), местните жители не могли да повярват на това възкресение на монашеския живот. Когато в манастира пристигнали първите монаси, гледали ги изумени - направо като от филмите преди революцията. Били останали само порутени стени, а днес всичко е възстановено и духовният живот процъфтява. "Не се гаси туй, що не гасне". Православната вяра е жива, може да бъде преследвана, забранявана, подтискана, но в крайна сметка тържествува.

Тази вяра празнуваме в днешната неделя. Неслучайно в този ден четем евангелските слова, как един бъдещ ученик на Спасителя се съмнявал, че Той е очакваният Месия, а друг му казва: "Ела и виж". И този човек, застанал пред Христос, разбрал със сърцето си,че стои пред Самата жива Истина. Тези слова "Ела и виж" се отнасят както към Христос, така и към Неговата Църква. Много говорят: "Къде е вашата истина, в какво се състои вашата истина?" - смятайки, че тя е остаряла, отмряла и ненужна – а ние им отговаряме: "Елате и вижте". Но не нас грешните и лошите свидетели Божий, а елате и погледнете на нашия Господ, на Неговата красота и любов към хората, на Неговия Кръст, на Неговото страдание, на Неговото учение. Елате и погледнете на Светото Евангелие и силата, с която то побеждава всичко.

За днешните хора думи като грях, благодат, изкупление, подвиг, изкушение, смирение и спасение са старомодни и безсмислени. Обаче опитът, породен от срещата с Христа, изпълва тези думи със смисъл и ги превръща в част от живота. "Елате и вижте колко е благ Господ" - ни приканва псалмопевецът (виж. Пс. 33:9). Не гледай, човече, на нашите грехове - зове Църквата в този ден, а погледни на Бога и Неговите светии.

Св. апостол Павел в Посланието си до евреите оприличава старозаветните праведници на облак свидетели (виж Евр. 12:1), които заради изповядването на вярата в единия Бог претърпяха гонения, клевети, изгнания, мъчения и смърт, но те избраха именно този път, защото така предадоха себе си на Господа. В този избор се състои тържеството на Православието, защото това е избор на истинската вяра.

Апостолът припомня как Моисей се отказа от богатството, славата, властта и почестите, за да слезе при робите и да им благовести Божията воля. И царе и пророци, и съдии, и много други праведници бяха гонени и се скитаха по пещери и пропасти, защото всички те избраха истинската вяра. Такъв е пътят и на Новозаветните праведници.

Ненапразно започнах проповедта си с Оптинския манастир, защото там са просияли не малко Христови свидетели. И това се случва, Слава Богу, и в наши дни.

След отварянето на манастира трима млади мъже, повярвали вече в Бога, поемат монашеския път. Те са от поколението, израснало в атеистична атмосфера, но търсили и намерили. И тримата идват в различно време в манастира и са различни един от друг, но отдават сърцата си на Бога и се подвизават като истински монаси. Имената им са йеромонах Василий, монах Терапонт и монах Трофим. Монашеският им живот дава плодове.

На Великден 1993 г. монасите Терапонт и Трофим, докато бият тържествено камбаните, загиват мъченически, намушкани с кама от член на сатанинска секта. Малко по–късно същото се случва и с йеромонах Василий. Тяхната смърт хвърля в скръб целия манастир и множество хора, но същевременно и ги преобразява. Не малко тръгват по монашеския път, други повярват в Бога. На гробовете им стават чудеса и изцеления. Ето едно съвременно свидетелство и тържество на Православната вяра.

Истинската вяра и Духът Христов никога няма да бъдат унищожени. Хора на духа като св. Йоан Рилски и всички светии се явяват облак свидетели.И ние отново ще кажем - не гледай на нас слабите и немощните, а погледни на тези светии, които претърпяха мъчения, изгнания и унижения, които свидетелстваха за Бога чрез своята любов към хората, със своето служение, със своето велико търпение, своята святост, с близостта си до Христа.

Техният подвиг ни учи и вдъхновява да живеем с вяра в Спасителя. Достоевски казва, че красотата ще спаси света и това е вярно.

Красотата това е Нашият Господ Иисус Христос, нашата Православна вяра, нашата Църква! Амин.

Свещеник Дончо Александров

25 февруари 2007 год.

http://sv-atansii.varna.org

Проповед в сряда на първа неделя на Великия пост

Ето, вече доста дни преминахме в подвига на поста и говението: плътта достатъчно е усмирена, мислите се успокоиха, вниманието се съсредоточи. Време е да се заемем с окончателната подготовка към покаяние и изповед. Покаянието придружено с изповед - това е сърцето на поста. Досегашните подвизи служат като подготовка към него, а св. Причащаване увенчава и завършва всичко. Без истинско покаяние и изповед, подвизите ще останат безплодни и св. Причащаване ще ни бъде не за изцеряване на душите и телата. Нека вникнем в себе си и да се заемем с това както трябва.

Изповядването на греховете не създава никакви затруднения, когато човек успее да овладее себе си и да вземе решение да скъса с греха. Но той няма да се овладее докато не се разкае, а не ще се разкае, докато не осъди себе си и не ще се осъди, докато не осъзнае греховете си. Това е изходната точка в покаянието - осъзнаването на греховете.

Нека преценим нашия живот и всичко, което е нередно в него. Наистина, всеки е готов да казва за себе си, че е грешен. И не само казва, но и често чувства себе си за такъв. Ние си представяме тази наша греховност смътно и неопределено. Това е малко.

Пристъпвайки към изповед, трябва определно да си изясним, кое именно в нас е нечисто и грешно и в каква мярка. Затова ето какво трябва да направим: да поставим на една страна Божия закон, а на другата - нашия собствен живот и да видим има ли противоречие между тях. Противоречията ще ни покажат кои наши дела са законни и кои не, т. е. доколко законът е бил прилаган в нашия живот или не.

Например, били сме оскърбени и сме отмъстили - така ли заповядва християнският закон? Видели сме съгрешенията на другите и сме ги осъдили - така ли трябва да постъпим според Христовите закони? Направили сме нещо добро и се възгордяваме, тръбим около себе си - позволено ли е християнинът да постъпва така? Или, Словото Божие изисква да не се гневим, да не пожелаваме чуждото, да не даваме свобода на нашите страсти, да не завиждаме - нашият живот отговаря ли на тези правила?

Така нека разгледаме и Божия закон и нашия живот. Нека да разгледаме десетте Божии заповеди и да видим какво от тях не сме изпълнили. нека прочетем също Нагорната проповед на Спасителя, в която Той е изяснил древния закон, допълвайки го с християнския дух. Нека вникнем в апостолските послания, където се посочват задължителни за християните дела и наредби (Рим. 12, Ефес. 4, Иаков, 1 Ин.). Вследствие на такъв преглед на нашия живот между нашите дела, думи, чувства и помисли ще се открият много или противозаконни, или полузаконни, т. е. такива, в които намеренията не са били съвсем чисти, макар те външно да са били съобрази със закона.

Но това е само началото на самопознаването. Трябва да отидем по-нататък при познаването на нашата греховност и да навлезем по-дълбоко в нашето греховно сърце. Зад всички наши дела, думи, мисли, желания и чувства, стоят постоянни разположения на сърцето, които са техен извор, съвкупността от тия разположения съставлява личността на човека и определя неговия характер. Тях именно трябва да узнаем. Такова разглеждане ще ни доведе до познаване на действащите в нас страсти, както и коя преобладава над всички.

Известно ви е, че коренът на всяко зло в нас е самолюбието. От самолюбието произлизат гордост, користолюбие, страст към наслади, а от тях и всички други страсти. Те всички съществуват у всекиго, който греши, но в различна степен: в един преобладава гордостта, в друг - користолюбието. И гордият не е чужд на користолюбието и страстта към удоволствия, но лесно ги преодолява, когато тяхното удовлетворение може да го унижи. И скъперикът е готов да опита всяко удоволствие, ако то нищо не ще му струва в пари. Така, у всекиго господства една коя да е страст, а другите стоят като че ли в сянка и подчинение по отноношение на нея. Тая именно главна страст трябва да видим, та после да предприемем против нея нещо по-решително. Един свети отец казва: Господ иска от теб да придобиеш отново своето целомъдрие, а ти строиш приюти и църкви. Изправи по-рано първото, та и второто да бъде похвално.

Трябва да отидем дори още по-далеч в познаването на себе си. След всичко, трябва да определим общия дух на нашия живот, или отличителната негова черта, а именно: кому служим ние? - на Господа, или на себе си и на греха? Какво имаме предвид в нашия живот? - себе си или Господа - изпълнението на Неговите заповеди? За кого държим винаги - за Божието име или за своето? Познаването на всичко това се ръководи от самопознанието.

Като познаем своята греховност, не бива да бъдем неини хладни зрители. Необходимо е да доближим това познание до съвестта и заедно с нея да започнем да възбуждаме в сърцето спасителни чувства на покаяние. Би следвало тези чувства сами да се пораждат у нас, но това не винаги се случва, защото сърцето огрубява от греха. Не е леко да го смекчим, когато трябва да го доведем до разкаяние.

В делото на покаянието всичко зависи от чувствата на сърцето. Като пристъпим към това нека преди всичко принудим себе си да дойдем до самоизобличение, да събудим у себе си чувство на виновност, тъй че в дълбочината на сърцето си да кажем: виновен съм! Тук ще се породи борба със самооправданието или с извинението на собственото падение и грехове. За да ги прогоним, трябва да отстраним от вниманието си всичко, да останем сами със съдията Бог и откровено да укорим себе си.

Извършвайки добросъвестно това действие на самоизобличението, вътрешно ще установим за себе си всички наши грехове. След това трябва да възбудим в сърцето съжалителни чувства, които съставят съдържанието на истинското покаяние, а именно: виновност, че сме оскърбили Бога, срам, че сме докарали себе си до такова греховно състояние, съжаление, че сме могли да се въздържим, а не сме го сторили, досада от нашата грешна волност, която е пренебрегвала всички внушения на разума и съвестта.

Пределът до който трябва да дойде това страдание заради греховете, е погнуса и отвращение от тях. В това отвращение е опората на решимостта да не грешим и надеждата за самоизправлението ни. Който е почувствал отвращение от греха, го е изхвърлил от себе си и сега има пълната свобода да действа, без да чувства влечение към него.

Който премине целия ред на тези действия, той не ще изпита никакво затруднение да открие при изповедта своята греховност; той ще направи пълна и искрена изповед без снизхождение към себе си, за която ще получи вседействено разрешение от Господа, чрез устата на своя духовен наставник, което ще изпълни с дълбок мир и радост цялото му същество. Благодатта на Св. Дух, която не може да обитава в грехолюбно сърце, отново ще се всели в него и той ще бъде обновен, както е излязъл из кръщелния купел.